Мирише на каша

Навън има киша и лед

В главата ми има балерини и есен

И каша

Няма да кажа на никого как се чувствам, защото аз самата не знам.

Обърква ме скритата ми ревност

Как се усмихвам, когато си мил

Колко често те сънувам

И колко се ядосвам след това

Няма да си призная

Нито на теб, нито на себе си

Само на немия лист

Че се отучих да чувствам

Стаята ми е разхвърляна

Тя все отговаря на мислите ми,

Но аз бих те поканила в нея и бих се страхувала, че най-накрая ще ме познаваш

И че ще разбереш, че съм токсична.

Баща ми все ми се кара, че мирише на бъчва

Ама алкохола е море, в което лодките плуват лесно

Той го знае и там е проблема

Но аз имам какво да убивам, тате

Има лодки, които трябва да излязат в открито море.

Когато си сложен, се объркваш

И когато най-сетне е просто

е хубаво.

Не се влюбвай

Не се влюбвай.

Не плачи и още по-малко пък страдай

Не показвай

Остави им само догадки.

Строй стени

Само те са истинско-реални

Те са тухли и цимент

А човеците течни.

Не гледай със плам

Страстта е само към своето

Отричай, отказвай

За отровни любезности няма време.

Не чувствай, не чувствай, не чувствай

Обаче трептиш и се смееш

Стомахът ти се преобръща

Усмихваш се мислейки

И тайно се ядосваш между сънища

Правилата са слабост.

Осмият цвят на дъгата

Малко съм беден,  може би малко повече от малко,  но имам голяма глава, пълна с цветове.

Граматиката ми е леко куца, нося очила, залепени с тиксо и ям филийки с маргарин за вечеря, но ти такъв си ме хареса.  Акцентът ми е глупав, а интонацията - смешна; говор на мечтател.

Пия кафе с три лъжички захар и ако има - мляко;  обичам да се радвам на малките неща. И на сладките.

За кино нямам време (и пари), но миризмата на книгите е опияняваща, а думите - красиви. По-красиви от света в който ти живееш.

Приятелите ми имат сърца с размерите на панелката, в която живея и са топли като лятото, може би една идея повече.

Сивите ме мислят за нещастен, аз ги мисля за сиви.

Тяхната кръв не е обагрена в осмия цвят на дъгата.

Коткоубиеца

 Наричаха го Коткоубиеца.
Никой не знаеше как всъщност се казва и никой не се сещаше да го попита. Рядко изобщо беше изричал собственото си име, защото никой никога не искаше да го узнае.
Хората по-скоро страняха от него, защото той странеше от тях. Той не харесваше вида си и ако можеше, би се отрекъл от него. Децата си измисляха страшни истории за мъжа, който всяка нощ пие котешка кръв, за да не остарява. Понякога се престрашаваха да доближат къщата му, надзъртаха през прозорците и търсеха с поглед котешки трупове, а той кротко дръпваше пердетата и въздишаше. Какви неприятности може да ти донесе един прякор!
Всъщност Коткоубиецът не беше убил нито една котка през живота си. Той ги харесваше, а те го обожаваха. Всички животни са по-чисти от хората. Когато има потенциал за безкрайно развитие на интелекта, хората развиват безкрайната си глупост.
Коткоубиецът наближаваше 65 години, косата му бе почти изцяло бяла, но все тъй гъста.
Очите му бяха големи и сини, пронизващо ярко сини. Хората и от това се плашеха.
Беше висок, едър и накуцваше с десния крак. Носеше бастун, който сам си бе издялал от пръчка.
Коткоубиецът беше пълната противоположност на селото, в което живееше; с неговото пристигане, баланса, създаден от присъствието на две крайности, беше постигнат.
Беше завършил висшето си образование във Виена, идваше от фамилия на аристократи и естети, богати хора на изкуството и науките.
От малък беше мълчалив и наблюдателен, той анализираше и не говореше.
Умът му бе безкрайна вселена от познание, предположения и вероятности.
Във Виена срещна най-интересните хора, такива, които наистина го озадачиха, но след като разбра, че всъщност не са нищо особено и че образите им са създадени на базата на фалш и преструвки, той съвсем се затвори в себе си. Вече дори не му беше интересно да наблюдава. Изкара следващите няколко години, пътувайки по културните столици в Европа и написа няколко изключително ценни научни книги, свързани с физични вероятности, които му донесоха много пари. Разбира се, той направи това с цел. Той имаше план.
След като получи и последната сума, той извади една стара карта на България. Първото село, което попадна пред очите му, щеше да е неговият дом за остатъка от живота му.
Върна се в България и купи средно голяма, възможно най-отдалечена къща.
Беше на хълм и няколко метра след дървената ù ограда започваше гората.
Ремонтира я оттук-оттам и заживя спокойно. В свят, който не е спирал да те разочарова, цениш спокойствието и усамотението повече от всичко друго.

Така и не разбра защо го наричаха Коткоубиеца. Той не знаеше историята на прякора си и всъщност не беше останал жив човек, който да я знае. А истината е, че хората от село никак не обичат промени и щом нещо ново се случи, те го оплюват и отричат...
Казваше се Христо Марков.

Вече беше стар и очакваше да изживее оставащите му години както през последните три-четири десетилетия - тихо и отдалечено, в село, в което почти няма хора, с които да разговаря.
Но съдбата не винаги ни предоставя това, което очакваме.

В един студен зимен следобед на вратата му се почука, а той се изненада.
Отвори вратата и завари жена, може би четиридесетгодишна, да го гледа с ярко син, усмихнат, но съвсем леко студен, поглед. Беше поставила ръце на рамената на малко момченце, на четири или пет години, което му се усмихваше и го гледаше със същите сини очи.
Не беше трудно да разбере и въпреки това още не можеше да повярва.
Покани ги да влязат.

Мария (така се казваше жената) му разказа историята на майка си.
Тя била студентка във Виена, учела творческо писане и винаги била в обкръжение на интелектуалци, артисти и учени. Запознала се с друг българин, той бил на нейните години. Харесали се. Тя се влюбила в него много, но той винаги бил дистанциран в отношенията си с хората и накрая заминал.
Така и не намерила смелост да му каже, че е бременна.

Коткоубиецът мълчеше. Той винаги мълчеше.
Малкият синеок младеж неочаквано се засили към него и спря на сантиметър от стола му.
Погледна го усмихнат.
- Ти имаш като на мама очите.
Коткоубиецът не беше сигурен как да отговори.
- Приличат си, да.
Момченцето се усмихна по-широко и насочи показалец към себе си.
- Аз съм Иван. А ти как се казваш?

Рисувам те писател

Качвам се на влак и идвам при теб, а ти ме посрещаш от гарата и ме гледаш дълго с влажните си, тъжни очи. След като си тръгваме ти я смачкваш като празен лист и я изхвърлиш някъде далеч; мислиш, че не е подходящо място за първа среща.
После заедно се качваме в метрото, а ти сядаш срещу мен.
Оглеждаш се наоколо неловко, сякаш има какво да видиш.
Питаш ме тихо колко е часът. После се усмихваш притеснително и ме питаш за името ми, а аз ознайвам твоето повторно.
И ето я нашата първа среща.
Ръката ми е цялата в графитени следи но ти вплиташ пръстите си в моите. Не се страхуваш, че ще се изцапаш. А и твоята е цялата в мастило.
И вече не сме под земята.
Решаваш да ме заведеш в парка и там няма никого, освен хилядите рози които ни гледат с очи пълни с нощно небе.
Аз се чудя защо са цъфнали на есен, но ти откъсваш една и я докосваш до косата ми и песента и ме упоява.
Вече съм твоя.
Вече нямам съзнание.
Поглеждам те и сякаш те виждам за пръв път. Имаш пера зад ушите и те галят вятъра, улавят го и си играят с него;
Вече е техен.
Можеш ли да летиш?
Приближавам се и чувам ехото на кръвта си в твоите вени.
Целувам черно-белите ти устни, които ме цапат с мастило.
Има вкус на истина.
Горчи.

Трия те и те рисувам наново.
Питаш ме тихо колко е часът.

Яна

Яна е на 16. Има синя коса и големи, детски очи.
И както всеки човек, който излъчва невинност, и нея избягват да я гледат в очите, защото си мислят, че кирливите им ризи ще излязат наяве. Те, човеците, най се страхуват от лошото мнение за тях.
И бездруго нея рядко някой я заговаря. А стане ли дума за нея в моменти на пиянска откровеност, те казват, че е ненормална.
Глупави хора.
Няма нормално и ненормално в свят, в който всеки човешки индивид е различен.
Не бъркайте нормалното с посредствено.
Общо взето, само родителите ù (по порода мечтатели, от няколко години отричащи го) я обичат. Но на нея това ù стига.
Яна от малка ги нарича Джовани и Лора. Никой не знае защо. Казват се Стефан и Гергана.
Тя понякога ги съжалява. Мисли си, че стените в панелките на Студентски град са им издърпали мечтите, както дърпат и топлината през зимата. Истината е, че те се оставиха на живота да ги умори и прекърши. Жалко.
Яна често виси на покрива и подмятва крака, стояща на ръба и за щастие още никой не е разбрал, иначе лошо ù се пише.
Но нейната най-голяма странност, тази, която дори Джовани и Лора не могат да приемат, е следната:
Яна става всяка сутрин в 5.00, облича се и излиза с колелото си (освен през зимата; тогава ходи пеша заради леда). Не спира, докато не стигне до едно хълмче, отделено от цивилизацията. Там тя отваря една по една няколко торбички и... събира вятър.
Прибира се вкъщи и внимателно отваря торбите в стаята си. Пуска вятъра в дома си.
И денят ù вече може да започне.

За жалост никой не разбира, че за Яна реалността е затвор. Тя има нужда да вижда нотите във въздуха, те да се превръщат в течност и нежно да се стичат към ушите ù. Има нужда да вижда вълните от звука и тяхното отражение. Има нужда да вижда пясъка като сняг и снега като пясък.
Има нужда да види хилядите атоми на избухнала звезда, гонещи се във вятъра на нейното хълмче, за да знае от какво е направена. И да запази поне част от тях.