Рисувам те писател

Качвам се на влак и идвам при теб, а ти ме посрещаш от гарата и ме гледаш дълго с влажните си, тъжни очи. След като си тръгваме ти я смачкваш като празен лист и я изхвърлиш някъде далеч; мислиш, че не е подходящо място за първа среща.
После заедно се качваме в метрото, а ти сядаш срещу мен.
Оглеждаш се наоколо неловко, сякаш има какво да видиш.
Питаш ме тихо колко е часът. После се усмихваш притеснително и ме питаш за името ми, а аз ознайвам твоето повторно.
И ето я нашата първа среща.
Ръката ми е цялата в графитени следи но ти вплиташ пръстите си в моите. Не се страхуваш, че ще се изцапаш. А и твоята е цялата в мастило.
И вече не сме под земята.
Решаваш да ме заведеш в парка и там няма никого, освен хилядите рози които ни гледат с очи пълни с нощно небе.
Аз се чудя защо са цъфнали на есен, но ти откъсваш една и я докосваш до косата ми и песента и ме упоява.
Вече съм твоя.
Вече нямам съзнание.
Поглеждам те и сякаш те виждам за пръв път. Имаш пера зад ушите и те галят вятъра, улавят го и си играят с него;
Вече е техен.
Можеш ли да летиш?
Приближавам се и чувам ехото на кръвта си в твоите вени.
Целувам черно-белите ти устни, които ме цапат с мастило.
Има вкус на истина.
Горчи.

Трия те и те рисувам наново.
Питаш ме тихо колко е часът.